В желанието си да обиколя света никога не съм си казвал, че искам да имам много пари и с тях да го обиколя. Винаги съм си казвал че искам да го обиколя, да работя и да видя храната, културата и да намеря моето място, на което да заживея.
Винаги съм си казвал, че не искам да обиколя света на шейсет години и да си кажа „ей, какво красиво място с каква вкусна храна и колко спокойни и усмихнати гора... ако го бях открил преди четиресет години щях да дойда да живея тук...“ Ето за това тръгнах на Път по който опознах доста хора, макар и за кратко, но те ми показаха как се забавляват, как живеят, какво ядат и как го готвят .
Първият ми опит беще с едно отиване до Кипър, за който не знаех почти нищо, освен че е остров разделен на турска и гръцка част, но и двете си имат собствени правителства въпреки общото знаме .
И така какво си представяте вие когато чуете остров?
Аз си представям много прясна риба и много плодове, малко по-малко зеленчуци, но пък с доста богати вкусове и аромати .Е да, ама не. Кипър е пълната противоположност на тази представа - там все едно си в английска провинция където има няколко пъба с не особено добра храна, всичко идва или в консерви или замразено, натъпкано с химия от която стомаха ви ще се надуе невероятно. Дори аз с голямото си желание да намеря прясна риба не успях. На въпроса къде да я намеря ми казваха „Лимасол има пристанище там я карат от Гърция“. На въпроса ми защо не я ловят сами ми казаха, че не обичат риба, а предпочитат свинско, което на мен ми се стори безумно - все пак говорим за място намиращо се в непосредствена близост до Израел, Египет и Ливан, а температурата спокойно достига педесет - педесет и пет градуса .
Деликатесите там бяха едни малки врабчета които аз така и не намерих, тъй като е незаконно да се ловят, още повече - да се ядат, а другият деликатес бяха малки охлюви. И двата местни деликатеса се готвят безумно - врабчетата се пържат цели, само се маха перушината им, а охлювите се варят повече от петнадесет минути при това с добавен оцет. При гледката на тези и доста други безумия си помислих че много сериозно съм се объркал и почнах да си го повтарям. Понеже вярвам, че когато човек желае нещо то става, аз си пожелах да се махна и много скоро това стана - поех обратно към България, но само за да сменя дрехите в самара си и да се отправя към стария свят – Европа.
И така, тръгнах към Будапеща. Там трябваше да се кача на кораб, който прави круизи по Дунава от Пасау, Германия до Русе, България.
След девет часа с рейса и малко приключение из метрото на Будапеща стигам до Дунава. Там има доста кораби, но къде е моя? Няма го там където трябва да е и започвам да търся, звъня телефони и най-накрая го намирам - „Виктория“. Дали ще е victory нямам идея, но ще пробваме.
Главният ми готвач първите две седмици беше австриец - много сприхав, но истински професионалист и като всеки готвач не обичаше сервитьорите .
Беше ми доста трудно. Като първи път на кораб не би трябвало да ме слагат на отговорна позиция, но ме сложиха замесник- главен готвач - отговарях за всичко и за всеки – дали е готово всичко за обяд и вечеря, дали всеки е разбрал какво има да прави, комуникацията със сервиза, имаме ли на борда пасажери с алергии, тъй като е много важно .Всяка една подробност от соса, през месото и гарнитурата, до декорацията се падна на мен, а с моят недобър английски и никакъв немски май изтеглих късата клечка.
На кораба няма такова нещо като отборна работа всеки си върши неговата работа, свършва я и бяга да почива. Това ме дразнеше много, но лека- полека се промени, тъй като след първите две седмици дойде друг от главните готвачи на фирмата. Тобиас австриеца излезе в отпуска и на негово място дойде един немец – Матиас. Много
спокоен и благ, засега една седмица е тук, но постояно иска да има отборна работа и ни го повтаряше, събираше ни десет минути преди сервиз да се успокоим и да си вземем въздух на масата за почивка - по цигара който пуши и - обратно на пангара.
Сервиза е доста тежък, всичко е до секунда и под броика с обичайните десет порции екстра, за всеки случай.
На борда видях как трябва да работи една добре смазана немска машина с меню за четринадесет дни. Всеки ден - закуска, след която получаваме списъци с бройките за обяд и вечеря - колко салати, предястия, супи,,основни и десерти.
За два часа трябва да приготвим сосовете гарнитурите и месата както и час преди сервиза за пазажерите да приготвим храна за персонала
Има известна доза напрежение, но не от това, че нещо няма да стигне, а от това, че не знаех много от нещата - начините на готвене, технологията, рецептите - всичко е в главата на главния ми готвач, а аз имам меню, което според това дали нещо ни липсва в склада е сменено. Всичко останало беше като по вода - техника не липсваше .Само пространството е ограничено, но тогава почваш да мислиш как да си създадеш и правиш чудеса
В екипа работех заедно с един българин, който от десет години е по корабите,,един немец, който не беше лош, но беше далеч от това да работи,,сладкарката ни беше унгарка,,един словак и един индиец, който даваше закуските .
Индиецът се казваше Озвалта всички му викахме Ози - много пъргаво и работливо момче, но както всеки човек работещ в норманла страна, работи само едно нещо и няма идея от другите неща. Това разбрах една сутрин когато му показах как да панира сирене.
Немецът, който беше на салатите беше момче на моите години, но тъй като е немск,ки гражданин на немски кораб с немски главен готвач и също такъв мениджър, имаше малко високо мнение за себе си - без покритие, естествено, но какво да се прави.
Сладкарката ни не беше лоша, но нямаше и какво да покаже, тъй като на кораба нямаш време за много-много игра. Затова повечето десерти идваха замразени или полуготови - ти трябва само да им придадеш фасон и да ги поднесеш
Например - супата винаги е крем или консоме, много гъста и в повечето случаи много солена или много сладка. В повечето случаи правят невероятни комбинации – сладко зеле, сладко месо, сладки гарнитури, сладки сосове.
И така, всеки ден сме на различно място по Дунава - това значи всеки ден различно ястие от тази националност: Виена – шницел, Будапеща – гулаш, Белград – плескавица. Как си ги предствяте? Аз си казах „е тука попаднах на голямо дърво“... Да, ама не. Тези неща се правеха по коренно различен начин и се поднасяха също така с толкова добра гарнитура, сос и перфектна украса от пресни подправки, зеленчуци и плодове .
Много ми се иска да направя снимки, но всеки път всичко се случва толкова бързо,че няма време или е прекалено напрегнато, за да снимам.
Всеки ден на кораба ти е един и същ - гледаш да мине и да легнеш да поспиш, да събереш сили, да станеш на сутринта и – наново... Всеки ден научаваш нови и нови неща, сближаваш се с някои от колегите, разказвате си за семействата, местата и мечтите си и дори се каните на гости - както Ози ме покани на гости в Индия, където ще отида с огромно удоволствие. Обеща ми да ми покажа как се прави традиционния индийски хляб наан и как се готви в Бомбай - неговото място .
Така че когато свърши това пътешествие Пасау-Русе, ще се отправя на следващото - Индия, Тайланд, Бали, Шри Ланка.
